Статията има за цел да засегне проблемите в практиката, които се появяват при едностранните промени в лихвите и таксите на банковите продукти - потребителски и ипотечни кредити, кредитни и дебитни карти, разплащателни сметки, депозити, влогове и други често сключвани с банките договори. 

Най-често срещаната хипотеза е следната - потребител сключва договор с банка. Условията на пръв поглед са ясни, но след време потребителят установява, че погасителната вноска по кредит, която дължи, е по-висока, таксата за обслужване на разплащателната му сметка е повишена или пък му е заплатена нищожно ниска лихва по депозитна сметка. Понякога промените трудно се забелязват, тъй като разликата между дължимото и полученото от банката е малка сума, а понякога значително утежняват финансовите възможности на потребителя.

От юридическа гледна точка се касае за едностранна промяна на договорното съдържание, в частност - промяна в дължимата от потребителя престация. Голямата част от рамковите договори на банките препращат към тарифи или лихвени бюлетини, които по своя характер представляват общи условия. Именно това са актовете, които банките променят, след което прилагат към вече сключените договори. Промяната става чрез уведомление, което банките обявяват на сайтовете си и в банковите салони. 

Чл. 42 от Закона за платежните услуги и платежните системи изисква банките да обявяват подобни промени. Това изискване обаче не означава, че банката има право да променя приложимите лихвени проценти и таксите по свое собствено желание, а подобни неоснователни промени са незаконни.

В чл.143, т.10 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ е посочено, че е неравноправна договорна клауза, която позволява на търговеца да променя едностранно условията по договора. 

Когато се касае за такси за обслужване и други подобни разходи, банките често в общите си условия посочват, че банката си запазва правото да променя едностранно тарифата си.

Що се отнася до дължима от или на потребителя лихва - например по договор за кредит или договор за банков влог, банките препращат към лихвен бюлетин, приложим към съответния период от време.

На основание чл. 144, ал. 2 от ЗЗП банката има право да променя дължимата от или на потребителя лихва, както и разходите по договора, когато в договора е посочена основателна причина за подобна промяна. Такава причина в общия случай е определен обективен критерий, например 6-месечният Euribor или Libor, курс на определена валута, лихвен процент, обявен от БНБ, и други показатели. За да е обективен критерият за промяната, следва той да не зависи от волята на банката, а методиката за извършената промяна трябва да е ясно определена. Не е обективен критерий, например, посочено в договора условие за промяна в лихвен процент "промяна в пазарните условия".

Ако липсва обективен критерий при промяната на дължими от или на потребителя суми, то тази промяна е незаконна. В такъв случай потребителят може да иска връщане на неоснователно платеното или пък заплащане на пълния размер на дължимата от банката лихва по депозитна сметка. 

Потребителите могат да получат информация за подобни промени, съответно за извършените по сметката им плащания, както и да получат копие на всички документи, които касаят правоотношението им с банката - рамкови договори, анекси, общи условия, тарифи и други. За тази услуга банката няма право да начислява неоснователно високи такси - например, незаконна е практиката при искане за извлечение за движенията по сметката на потребителя да се начисляват такси в завишени размери от 10 или 20 лева. 

В заключение апелираме потребителите да търсят правата си, тъй като дори една видимо незначителна промяна от 1 лев, дължим всеки месец, без да има основание за това, носи на банките приходи от стотици хиляди левове, предвид множеството им клиенти. Подобни печалби биха били получени по незаконен начин.